От началото на 2021-ва година ви показваме във фотопоредицата "Тъмните нощни оазиси" другото лице на култовите клубове в Пловдив по време на локдаун. Към тихите портерите на местата, в които сме свикнали да се събираме с приятели, да танцуваме, да се забавляваме или да се вслушваме в глъчката около нас, добавяме още едни. Започваме нова поредица. Тя е за хората, които създават във времената на повсеместна световна криза.
Създателите в ерата на Сovid-19 са сред нас, те ходят по улиците на древния и вечен град под тепетата и както са казвали дедите ни „не седят мирни“. Запознаваме ви с немирниците, творящи в период на локдаун.
Първият портрет е повече автопортрет, защото тя е колега журналист от така наречената „стара школа“ или както ние по-неопитните ги наричаме с уважение – доайен и учител. Кой, ако не тя, ще се нарисува най-добре?! От уважение към острото ѝ перо и таланта с куките!
Вижте плетените фантазии на журналиста Веселина Божилова, която твърди, че се чувства като в родилен дом за кукли:
„В коварни времена живеем. Не казвам тежки, защото още са живи хората, които са преживели война, бомбардировки. Дори моето поколение, едно от последните от бейби бума, може да разкаже истории на дефицит и ограничения, които по- младите няма да разберат. Сега или сме болни в къщи и изнемогваме от температура и страх как ще се чувстваме след час, или имаме такива близки и треперим с телефона в ръка как ще звучат, или потъваме в бездната от тревога, ако закараме близки в болницата и нямаме вест оттам, или, или… Вариантите са много, дори нищо да ти няма. Общото е вирусът. А странното е, че човечеството никога не е имало такава обща комуникация като него. Това е парадоксът. Той обединява хората от цял свят, в същото време ги затваря сами вкъщи. Някой ден ще го осмисляме. Сега само губим.
Аз се спасявам, като правя кукли. Те са плетени, на една кука, но не бих се определила като плетачка. Мога да плета от дете, но едва ли някога съм изплела два еднакви ръкава, а сложните плетки са ми скучни. Не мога да чета схеми, нито имам търпение да гледам клипчетата в мрежата. Целенасочено се научих да плета на една кука на принципа проба- грешка, защото ми трябваше като средство. Скоро разбрах, че направо съм го изобретила, защото хората май по друг начин плетат. Загърбих като дете дарбата си за рисуване, но тя не ме забрави. Все едно, с търпението и ината на козирог пробвах, пробвах, пробвах…Като полезно свое качество считам това, че ако някой се откаже на 17-ия път, примерно, аз ще опитам и за 18-ти. Та лека-полека открих, че в плетените играчки ме бива. Плета ги не по схема, а по снимки или от натура. Цяла зоологическа градина съм направила, дори игуана съм плела. То си е предизвикателство, а това е другото, на което не мога да устоя.
Куклите са вече тежката категория в тая работа и не веднага посегнах към тях. Първите бяха доста несмаслени, но лека полека поправях. Когато схващаш куклата като скулптура, а куката като длето, действаш бавно и полека. Това е моят подход. Да правиш кукли, обаче, е страхотно преживяване. Много си ги обичам. Докато правя главата, и аз не знам каква ще бъде. Като сложа очичките и ме погледне, вече ми се изяснява. Открих едни страхотни копчета, сякаш правени за очички и ги изкупих и от трите големи галантерийни магазини в Пловдив. Това беше моята подготовка за есенното затваряне- не лекарства, а 60 копчета. Последните. Като свършат и те, трябва да мисля нещо друго. Но мисленето е голямата част от процеса. Наистина го наричам хоби, но какво хоби е това, което те кара да работиш по десет часа на ден… Нещо запали ли ме, мога да го правя до безкрайност. Та и с куклите е така, нарича се вдъхновение.
Понякога се чувствам като акушерка в някой голям куклен родилен дом. Виждаш бебето и вече ти е ясно какво се е родило. Дотогава е кълбо прежда. Но изглежда някакси успявам да им вдъхна тая любов, с която ги правя, защото и хората им се радват. А от това по-голямо признание няма. В журналистиката не винаги ти се радват. А и като изнасяш нелицеприятни истини, по- скоро те атакуват. Няма го това чувство, че създаваш радост. Е, това е обратната връзка между куклите и журналистиката.Това, което направи куклите ми популярни до степен да се чудя как да правя обещаните, са фотосесиите ни с Димитра Лефтерова. Тя е фотограф на свободна практика, белязана от оная голяма магия на това изкуство да снима, да снима, непрекъснато да открива какво да снима и то с един характерен приказен подход.
И друг път съм снимала куклите си навън, в Стария град, на Римския стадион…
Но когато гледах снимките и от есенен Пловдив през ноември, и звъннах и и предложих да си направим заедно едно бягство от Ковида. Както и аз, и тя беше в оная средностатистическа степен на депресия, овладяла всички ни и предложението ми да снимаме куклите и хареса.
Моята идея беше да населим опразнените от хора пространства с куклите. Есента е най- хубавото време на Пловдив, Старият град обичайно по това време е доста населен с туристи. Докато снимахме, видяхме всичко на всичко двама италианци на колела, двама български туристи и една белгийка. Май ние им бяхме атракцията...
Още за родилния дом за кукли на Веселина Божилова може да научите ТУК.
