Винаги избирайте любовта и състраданието и няма да сгрешите, съветва авторът на „Заличено момче”

Сътрудничеството може да промени света, смята писател и ЛГБТ активист

Не мога да разбера е как хората могат да бъдат с толкова ограничено мислене, казва Конли

Американският писател Гарард Конли представи лично филма „Заличено момче” по едноименния си роман в Пловдив. Лентата е удостоен с 8 награди и 41 номинации, включително номинации за „Златен глобус” за най-добра авторска песен и за най-добър актьор в драматичен филм (Лукас Хеджис). Романът на Гарард Конли излиза от печат на 30 август, а в екранизацията й играят Никол Кидман, Ръсел Кроу и Лукас Хеджис. „Заличено момче“  проследява пътуването на млад мъж към истинската му самоличност, търпеливото и великодушно преодоляване на травмата и срама, подклаждани от неговото фанатично и тесногръдо обкръжение. Под натиска на своите родители – баптистки проповедник и домакиня – деветнайсетгодишният студент Гарард Конли бива принуден да се включи в програмата „Любов в действие“ на подкрепяната от църквата конверсионна терапия, която претендира, че „лекува“ хомосексуалността. В противен случай той ще изгуби семейството, приятелите си и Бог, към когото отправя молитви всеки ден от съзнателния си живот. Фактологично прецизните описания на вбесяващо нелепата терапия се редуват с лирични абзаци и размисли за любовта и природата на сексуалността. Гарард Конли е писател и ЛГБТ активист. Той е автор на подкаста UnErased, в чиито четири епизода с помощта на многобройни интервюта и архивни материали изследва историята на конверсионната терапия в Америка. Негови произведения са публикувани във в. „Ню Йорк Таймс“, сп. „Тайм“, на уебсайта „Хъфингтън Поуст“, сп. „Вирджиния Куотърли Ривю“ и др. Живее в Ню Йорк със съпруга си. В Пловдив той отговори на въпросите на Иво Дернев за Капана.БГ.

Какво ви накара да разкажете собствената си история в книга?

-Във връзка с това как и какво ми повлия – много от учениците ми се опитваха да се справят с проблеми, свързани с ЛГБТ общността.  Смятам, че когато разбрах в какво положение са  точно, това ме накара да почувствам, че имам по-голяма история, която да разкажа. Това някак увеличи мотивацията ми за писане.

-Успяхте ли да избягате от детството си, в крайна сметка, и как към днешна дата виждате онова, което се е случвало тогава? Книгата помогна ли ви?

– Е, не знам дали човек някога успява да избяга от детството си. Смятам, че в 20-те си години хората мислят, че са успели да избягат от детството си, но истината е, че това не е вярно и, че всъщност не са. Не ми харесва идеята, че спомените ми- някои добри, други лоши- могат да бъдат загубени, ако прекъсна връзката си с родния си град и семейството си. Голям инат съм и не обичам да губя неща. Не смятам, че съм избягал от детството си, дори когато помислих, че съм. По- важното е, че открих история там. Прескачах от свят в свят доста бързо. Живеех в много малък град, в който хората бяха расисти, хомофоби и ксенофоби. После, когато се отидох в университет се озовах на място, което беше много либерално, имаше професори, които разширяваха съзнанието ми, но в същото време се присмиваха на хората то моя град. Бях бесен и на двете страни, бях ядосан, че нито една от двете култури  не разбираше другата. Смятам, че когато открием това напрежение в художествената литература, точно тогава историята може да се роди. Често казвам на хората около мен, че това е моят опит, моето преживяване и либералните хора ще кажат „Не разбирам как родителите ти правят това.“. Това, което аз не мога да разбера е как хората могат да бъдат с толкова ограничено мислене. Ядосвах се на подобни отзиви и си мислех, добре, колко наивни можете да бъдете, все пак това е голяма страна!  Също така, за мен книгата не беше терапия.  Не подкрепих идеята, че мемоарите са терапия, защото смятам, че мемоарът е изкуство. Да, понякога двете съвпадат, но разбрах, че щом  влагах емоция докато пиша всичко ставаше ужасно. Тогава трябваше да спра, да направя всичко сам, за да оздравея и чак тогава да пиша книгата. Писането не ме излекува от нищо, така че… По мое мнение понякога трябва да бъдем безпристрастни, когато се занимаваме с нещо наистина сериозно.

–А успя ли тази книга по някакъв начин да излекува онази среда, която е предизвикала тази емоция, която е описана в нея?

-Смятам, че родният ми град е вероятно разделен на две, в зависимост на това как хората реагираха на книгата. Когато филмът излезе майка ми беше заедно с мен на турнето и все още пътува с мен на турнета и разпространява посланието на ЛГБТ обществото. Когато бяхме в Торонто за филмовия фестивал там я очакваше шестхилядна тълпа, която я аплодираше за това, че правеше нещо толкова велико. Но когато се върна в Арканзас, в родния ни град, хората понякога ѝ се подиграваха, присмиваха ѝ се или казваха неща като „ Какво не е наред с теб, защо подкрепяш това злокобно нещо?“. В единия случай майка ми получава подкрепа, а в другия – ѝ се подиграват. Можете да се представите какво се случва със съзнанието на хората в такива моменти.

Не се бях прибирал отдавна, исках всичко да позатихне преди да се прибера и, когато го направих единственото, което исках е да прекарам един нормален ден със семейството си. Исках да гледам новата част от „Междузвездни войни“, която и да беше тя по онова време. Бяхме в киното и реших да отида до тоалетната,  когато един мъж вътре при писоарите започна да крещи неща от сорта на „Искаш ли да го видиш?“, а аз бях просто като „Не!“  и си излязох. Беше шокиращо за мен, не че не бях чувал подобни неща, но беше шокиращо, защото беше на такова публично място – баща ми беше точно отвъд вратата  и естествено не му казах, защото не исках да се притеснява или да се разстройва. Да, смятам, че градът е разделен на това как се чувстват относно книгата и всичко като цяло.

–Дали знаете, че обществото в България е също толкова разделено като обществото в вашия роден град и има ли генерално решение на този казус?

– Магия, да кажем! Ще ми се да имаше хапче, което като приемеш да те направи по-висок, но както няма такова хапче за мен, така няма и за другите. Не смятам, че има някакво магическо лекарство. Това, което откривам в семейството си или в семействата,  с които съм работил или съм се консултирал е, че обикновено ако някой от семейството ти е част от ЛГБТ общността  това един вид те принуждава по един или друг начин да гледаш на този човек като на човешко същество, когато сте на масата заедно по празници, или когато семейството се събира по какъвто и да е повод. Не винаги обаче означава, че  този човек ще го възприемат като човешко същество. Но и това го прави по-труден за мразене. Омразата е често абстрактна. Когато имаме шанса да опознаем хората става по-трудно да ги мразим. И в допълнение към нещата като гордост или показност, чрез обяви или други подобни, смятам че всичко се свежда до сътрудничество между хората.

По отношение на активизма – ние не се замисляме за него, защото смятаме, че няма да проработи. Колко хора ще са готови да излязат навън и да застанат един до друг.  Сътрудничеството може да промени света, но ние подценяваме този тип активизъм. И всъщност той е това нещо, което ще промени всичко. Когато хората чуят нещо хомофобско, те казват „Хей, знаеш ли, аз имам приятел гей!“. Да кажеш това изисква много кураж и не е много хубаво да го изричаш, защото всички започват да си мислят, че ти също си гей и така нататък. Хората с нормално сексуално ориентиране често се притесняват да не би да ги сметнат за ЛГБТ. Хората трябва да преодолеят този страх и да работят усърдно и ако чуят, че някой се подиграва на някого, когото обичат, говорят  ужасни неща за него – трябва да се намесят и да кажат „Хей, това не е готино!“ или „Спри да говориш тези неща!“. Това е типът активизъм, който може наистина да промени съзнанието на обществото.  Но как точно да се случи всичко това, не знам.

–Според вас това ли е противопоставянето в 21 век, в едно с религиите, и къде може да ни отведе това?

–Смятам, че проблемите относно ЛГБТ обществото са се превърнали в метафора за църквата. Църквата, все пак, поставя под въпрос Библията, интерпретацията ѝ, поставя под въпрос и състраданието. Проблемът с ЛГБТ се е превърнал в основната тема и точно това разделя църквата и принуждава всички църкви да заемат позиция – за или против. В САЩ, например, в последните години църквата се е разделила на две части. Католическата църква, както знаете, постоянно върви напред и назад. Никой не може да си изгради собствено мнение, никой не знае дали това е най-лошото нещо на света или дали хората са хора. Затова смятам, че всичко вече е метафорично. Честно, мисля, че това е удобен начин да кажем дали сме модерни или дали трябва да следваме тази потискаща система. Изпитвам съжаление към вярващите, които се чувстват объркани от тази идея. Баща ми е един от тях, аз бях един от тях. Израснах с мисълта, че това е грешно, въпреки че осъзнавах кой всъщност бях. Осъзнавах, че е грешно и затова разбирам, че това да промениш връзката си с вярата заради нещо друго не е от малко значение. Но също така се питам защо тези хора не обърнат поглед към историята. Някои църкви изискват от жените да бъдат напълно тихи и покорни и да носят воали или фереджета или ако са в менструация да не влизат в храма. Но това вече не е така, не го казваме, защото разбираме, че жените са ни равни. Предполагам, че просто обществото трябва да реши щом нещата са се променили в миналото дали трябва да се променят и сега. И ако трябва, то тогава се запитайте защо. Ако отговорът е любов и състрадание, то тогава всичко е наред. Винаги избирайте любовта и състраданието и няма да сгрешите.

–И последен въпрос –  как влязоха според вас Ръсел  Кроу и Никол Кидман в ролите си и споделиха ли някаква емоция от героите, които изиграха?

–Получих мейл от филмов агент преди  2 години и когато това се случи – човекът ми казваше „Хей Джоел Едгертън иска да режисира този филм и обмисля Никол Кидман и Ръсел Кроу да участват!“. Помислих, че е шега, казах си, че всичко е фалшиво. Мислех, че някой си прави шега с мен и тогава се срещнах с Джоел и всичко стана реално и много бързо. Продуцентът Кери Робертс говори с мен по телефона и ми каза, че е Джоел е прочел книгата ми, че се е влюбил в нея и решил, че иска да направи филм по нея. Чувствал се принуден да пресъздаде историята, защото усещал несправедливостта в гражданските права. Джоел много бързо написа сценария и успя да привлече Никол Кидман и Ръсел Кроу. Те никога не бяха участвали във филм заедно, въпреки силното  приятелство помежду си.  Джоел просто каза  „Сега можете да го направите като съпруг и съпруга, но и с малка  доза бъркотия!“. Всичко беше много бързо и сюрреалистично.

Статуята се датира към II в. сл. Хр. и е част от пантеона на Филипопол през римската епоха

С впечатляваща находка се похвалиха археологическият екип с ръководители Мая Мартинова-Кютова и Биляна Груева-Здравчева, който работи на Форум Север. В последните дни от разкопките те са открили мраморна статуя на Богинята майка Кибела.

„Статуята се датира към II в. сл. Хр. и е част от пантеона на Филипопол през римската епоха. Новооткритата статуетка допълва поредицата от постаменти за статуи  и релефи, открити в Северната част на Форума“, обясни Мая Мартинова-Кютова.

Богинята Кибела е била почитана в големи части на Мала Азия (около планината Ида, в Лидия, Витиния, Галатия) както и в Тракия. Наричана е още и Велика майка, Майка на боговете и всичко живо на земята, на възраждащата се природа и на нейното плодородие. Олицетворява силите на природата, покровителка е на планините, горите и зверовете.

„В северната част на Форума, където е намерена статуетката е кипял обществен живот, тук се е стичало населението, извършвали са се религиозни и други ритуали, затова има много концентрирана информация за историята на древния Филипопол“, разказа Мая Мартинова-Кютова.

Наскоро същият екип археолози откри отново в северната част на Форума мраморна плоча с надпис на старогръцки, който е бил част от императорско писмо, написано в отговор на молба от името на града или от Койнона (Съюза на тракийските градове).

22-годишна Дора Донкова е родена без обоняние и предпочита да няма такова

Все пак мечтае да усети аромата на морето

Мирисът на успеха е потта, убедена е младата дама

Казва, че ще откачи, ако изведнъж започне да усеща миризмите на живота

Ивелина Василева

Настръхна ли от аромата на първия пролетен дъжд? Хипнотизира ли те соленият полъх на необятното море? Коледа не е ли нищо повече от уханието на мандарини върху печката? Есента събираш ли две шепи, вдишвайки чаша какао? Дора Донкова има друго усещане за сезоните и за целия живот. 22- годишната пловдивчанка е родена без обоняние. Работи в сладкарничка, но се учи да бъде по-различния водещ на сватби, под менторството на Ивайло Манев. Интересно как Патрик Зюскинд би разказал нейната история като контрапукнт на „Парфюмът“… Как изглежда светът без аромата му разказва с чувство за хумор и почти невидима нотка на тъга самата Дора.

– Кога разбра, че нямаш обоняние?

– Като малка правех много бели. Растях половината година, прекарвайки на село, другата в Пловдив. Подобно на всяка селска къща от онова време и моята беше със стари контакти, стари щепсели. В кухнята беше телевизорът, печката, пералнята, всичко събрано на едно и се живееше реално в една стая. Забавлявах се, пускайки уредите наведнъж и си варих чай, бях 1-ви клас. Караниците в следствие на това завършваха с „Тук пак мирише на бакелит“. Аз не го разбирах. „Мирише на бакелит“ и до ден днешен не ми е ясно какво е. При редица подобни случки, започнах да осъзнавам, че нямам обоняние. И около 5-ти клас, когато хората ми казваха, че дадено ястие ухае добре, започнах да разбирам, че не чувствам същото като тях. Виждах, че излиза пара от чинията, но за мен беше само цвят и вкус. Не знаех, че храната трябва да има мирис, знаех го само на теория.

– Как научиха твоите родители?

– Майка ми се разрева, когато разбра. Един ден й казах: Спри, да ми даваш да мириша разни неща. Бях около 12-годишна и се бях разбунтувала, че постоянно ми дава да помириша това и онова, а аз нищо не усещах. Първо сама го усетих за себе си. Не реагирах на въздуха, който ме заобикаля, на цветята. Започнахме да ходим по лекари. Нямах нищо запушено. Всичко беше, както си трябва. Заляха ме с медицински термини, които не разбирах и никой не ми обеща, че ще ми върне обонянието.

– Бабините гозби не знаеш как ухаят?

– Нито баба ми, нито майка ми, нито аз сме надарени с големи кулинарни възможности. Баба ми си следваше ритъм на готвене. Ден от седмицата означаваше конкретно ястие. Понеделник забъркваше едно, вторник друго, всяка неделя правеше спагети със зеленчуци и соев сос. Тоест, моят детски спомен с манджите на баба беше свързан с графика какъв ден е днес, за да знам какво ще ядем.

– В училище подиграваха ли ти се децата, че нямаш обоняние?
– В предучилищната нямам спомен, защото и аз не го осъзнавах. По-нататък децата не ми вярваха, а и аз не можех да им го обясня. Смееха се, защото и аз се смея.

– Чувстваш ли се специална?
– Не. Нито ми пречи, нито ми помага.

– Имаш ли спомени от детството, свързани с темата за аромата?
– Дълги години плувах. Всички казаха, че около басейните мирише на хлор, косата мирише на хлор, и то силно. Но аз не го усещах. Само че когато се потапях, около устните имах специфичен вкус от водата. И с това помня част от детските ми години. Никога няма да го забравя. Тогава бях 3-ти клас.

– Когато излизаш на срещи с мъже, това интересна тема на разговор ли е?

– Винаги е интересна тема. Обяснявам как не мога да разбера, че нещо има аромат.  До късни години не знаех, че храната има мирис, а не е само парата, която излиза от топлата чиния.

Цялото интервю може да видите в Под тепето.